Култура, културно наследство и традиции днес и отношението ни към тях

Снимка на Асенова крепост в Асеновград

Какво знам за културното наследство и традициите от моя край?

Повечето от нас, които сме израснали в онези далечни времена – преди прехода – помним много добре как училището беше не просто място за учене, а истински пазител и проводник на културното ни наследство и история. Организираха се екскурзии до значими места като Шипка, Батак, Плиска, Преслав и други, където можехме да се докоснем като деца до историята на живо. Никой родител не трябваше да плаща за тези екскурзии допълнително от джоба си, защото това беше част от държавнта политика за възпитание в родолюбие и ценности – целта беше да познаваме миналото си, за да имаме самосъзнание. Да в онези времена грижата от страна на държавата за достъпа до нашето културно наследство беше организиран по друг начин.

Днес нещата са други. С времето сякаш загубихме не само паметта за тези образователни практики, но и самото усещане за принадлежност.

В забързаното си ежедневие, между гурбет, стегнати куфари, гонене на мечти и реализация далеч от България или вътре в нея, а понякога и просто от стрес и умора, постепенно губим връзката с корените си, с културата, традициите и историческото си културно наследство.

Ако се вгледаме в днешните образователни програми, ще видим, че акцентът е върху изучаването на чужди езици, чужди култури и чужди истории. А нашето културно и историческо наследство? То остава някъде назад – на втори план. А точно то е изворът на нашата идентичност.

Време е да обърнем тенденциите и да се фокусираме върху НАШЕТО културно минало и наследство, да обърнем внимание на това, което имаме, особено в моменти, когато светът буквално се преначертава, а историята се пренаписва.

Познаваме ли наистина в детайли културното си наследството?

Нека си зададем един прост въпрос: Колко от хората в града ни могат да кажат кога последно са влизали в местния исторически музей? Познаваме ли наистина историята си, или просто харчим пари за пътувания до Лондон, Рим и Малта, правим си хубави снимки за социалните мрежи и се хвалим с това?

Профилите ни са пълни със снимки от чужди забележителности, но колко от нас знаят какви културни съкровища има в собствения ни град? Истината е, че за да ни има като народ, като нация, ние първо трябва да познаваме и ценим собственото си културно богатство. Не за да парадираме с него пред света, а за да осъзнаем кои сме. За да почнем да се ценим. Ние имаме с какво да се гродеем! Осъзнаването започва с това – да знаеш кой си!

Когато културното наследство остава на заден план

Споделям тези мисли днес на фона на последните събития в нашия културен живот. Например, България трябваше да бъде домакин на 47-мата сесия на Комитета за световно наследство на ЮНЕСКО в София през юли 2025. В крайна сметка, нещо някъде се обърка и тази среща ще се проведе в Париж.

Достатъчно показателно е какво е отношението на държавата към културата ни – под всякаква критика. Но това не е нищо ново. Когато става дума за разпределение на пари, винаги става една и съща каша. Да оставим настрана проблемите на властимащите. Важният въпрос е: Какво правим ние?

Какво правим като обикновени хора, за да запазим нашето културно и историческо наследство за бъдещите поколения? Та ние го носим в гените и в душата си!

Нека да го носим и в УМА си!

Личната отговорност към културата ни

Сещам се за една известна реплика на убития президент Кенеди:

„Не питай какво държавата може да направи за теб, а какво ти можеш да направиш за държавата си.“ 

В този контекст, нека не питаме какво институциите правят за културата, а какво правим ние самите?

Сега е модерно да обикаляме България, да събираме печати за 100-те национални обекта, но дали това е достатъчно?

Не става ли просто едно безсмислено събиране на марки, без реално да вникнем в стойността на тези места?

Неотдавна станах свидетел на следната ситуация:

младо семейство вади туристическите си книжки и нетърпеливо казва на касиерката на входа на туристическия обект: „Печат и марка, моля!“ 

Тонът им беше по-скоро заповед, отколкото израз на уважение към мястото и служителката. Касиерката ме погледна, схванала учудата в изражението ми и каза:

„Да, в днешно време е така – хората бързат да напълнят книжките с печати, дори и не влизат вътре в обекта.“

Болезнено е. Но такива хора винаги ще има. И други – също. Животът е шарен.

Шарен като нашенска шарена черга, която е пример за редуването и цикличността на различното.

Завръщане към корените

Иска ми се нашите културни богатства да не са просто номерца в някакви книжки, а нещо повече – жива памет за това, че преди нас е имало хора, които са оставили нещо ценно.

Някога училищата водеха учениците на образователни екскурзии, за да ги запознаят с историята на България. Това не беше просто обучение, а възпитание в идентичност и принадлежност.

Днес често казваме, че новите поколения няма как да бъдат впечатлени от посещение в музей или крепост. Дали наистина е така, или просто сме изтървали нишката?

Вярно е, че технологиите диктуват ритъма на съвременния свят. Но това не значи, че нямаме избор.

Историята ни е навсякъде – в музеите, в сградите, в крепостите, дори в центъра на града. Въпросът е:

как да отворим очите и сърцата си за това културно богатство?

Ако попитаме случайни минувачи в Асеновград или в който и да е друг град в България дали са посещавали Историческия музей в центъра, колко ли ще кажат „да“? Вероятно много малко. Това, което виждаме всеки ден, спира да ни прави впечатление. Свикнали сме с него като даденост и го пренебрегваме. А то е важно!

То ни показва пътя, който предците ни са извървели, за да можем ние днес да крачим по същите улици, по които са се изтърколили много години история.

Културното наследство – живата памет

Посещението ми в Историческия музей в Асеновград ме върна в детството.

В пълнометражния филм на спомени за една традиционна българска сватба от миналия век, със сватбари и девер, на който беше връчено знаме с червена ябълка на върха, а от ревера му бяло, изкуствено цвете грееше и се закачаше с всички онези други подобни цветчета, с които сватбарите бяха закичени. Явно тази детайлна подробност от този родови празник беше оставила в паметта ми ярък отпечатък, защото първата витрина, която съзрях в една от експозициите в музея се оказа с едно огромно многообразие именно от такива изкуствени цветчета. Зечетох се.

Оказа се, че през XIX век в Асеновград е имало фабрика за точно тези изкуствени цветя. В този край на България този вид предприемачество е бил доста успешен и е давал прехрана на много хора от региона.

Знаех за бубарството и тютюнопроизводството в този край, но това беше ново за мен.

И ето как знанието за културата и историята ни може да се преплете със спомените ни и да ни направи по-съзнателни за нашата идентичност.

Затова вярвам, че посещението на един български музей, своеобразна капсула на времето, може да ни даде много повече от посещението на Лувъра или който и да е друг световен обект.

Защото това е нашата история, нашата коренна система!

Нашата памет!

И ако не я пазим, какво остава?

Паметта е тъканта на бъдещето.

Пазете я!

Предавайте я на децата!

Отговорно, активно и с радост!

---

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ (FAQ)

1. Защо местното културно наследство е стратегически актив за общността и институциите?

То е източник на идентичност и социална сплотеност, привлича публика и подкрепя локалната икономика. Познаването и популяризирането му създава самочувствие и устойчив интерес към културния живот.

2. Как музеите и училищата могат да си партнират ефективно днес?

Чрез регулярни образователни маршрути, вход свободен/намален за ученици, съвместни уроци на място в музейни експозиции и проекти, които свързват учебното съдържание с местната история и традиции.

3. Как да превърнем „100-те национални обекта“ от чеклист в смислено преживяване?

С фокус върху съдържанието: кратки интерпретативни турове, контекстирани истории за занаяти и местни общности, време за посещение на експозициите и насърчаване на уважително поведение към обектите и персонала.

4. Какво показва преместването на сесия на ЮНЕСКО и как секторът да реагира?

То подчертава уязвимостта на културната политика. Реакцията следва да е професионална: обединени позиции на институции и общности, акцент върху местни инициативи и видимост на българските културни ценности.

5. Как културните организации могат да измерват въздействието върху публиките?

Чрез базови показатели: брой първи посещения, дял на местна публика, участие на ученици/семейства, време на престой, обратна връзка и повтаряемост на посещенията след образователни програми.

6. Какви са бързите стъпки за активиране на интерес към местната история?

Организиране на отворени дни в музея, партньорства с училища, разказване на локални истории (напр. традиционни занаяти), градски маршрути и инициативи, при които посетителите стават съавтори на паметта.

7. Как Асеновград може да използва своето културно наследство за развитие на туризма и местната общност?

Асеновград разполага с уникално културно наследство — манастири, параклиси, старинни квартали, музеи и традиции като старите занаяти и винопроизводството. Когато тези ресурси се популяризират чрез образователни маршрути, фестивали, музейни инициативи и партньорства с училища, градът привлича повече посетители, стимулира местния бизнес и укрепва идентичността на общността.

---